Мрежа

авторска рубрика на Ангел Игов, съвместно с радио „NET“ (106,9)

Литературен клуб | Мрежа | страницата на автора

Онзи ден прочетох във вестник „Сега“, че депутати са се хванали сериозно да ремонтират закона за научните звания. Време беше, викам си, и се чудя защо чак сега. Ами защото сега им скръцнаха със зъби отгоре, предполагам. Доста неща ще трябва да се оправят в законовата рамка, що се отнася до образованието и науката. Да не говорим, че според изискванията на ЕС, минимум 3 % от бюджета трябва да бъдат заделени за тези две сфери. Ако не знаете, в момента цифрата е около 0,01 %. Та ето ви една практическа полза от предстоящото членство в Европейския съюз. Не че ще ни залеят с пари, но ще ни накарат да харчим своите по рационален начин. Явно нямаше как да се стигне до това без намесата на външна сила.          А иначе в сега действащия закон за научните звания пишело, например, че „хабилитационните трудове да са насочени към проблеми, свързани с нуждите на социалистическото развитие на обществото“. Опасявам се, че известна част от тези трудове и през последните години наистина отговаряха на духа и нуждите на едно друго общество. Но както и да е. Безспорно е, че сега съществуващото законово положение трябва да се промени. Трябва да се промени обаче и начинът на мислене, манталитетът в научните институции. В България витае страхотен дух на преклонение пред геронтокрацията: „старите по знаят“. Специално що се отнася до научната кариера, в БАН и СУ петдесетгодишен преподавател минава за млад, и ако много драпа да става професор, това се разчита като белег на неуместен и агресивен кариеризъм. После се чудят старите професори защо младите не щат да им стават асистенти... Ами защо да стават, за да „младеят“ докато се пенсионират ли? Добре звучи, но не и ако става дума за кариерата ти.          И в тази връзка, прочетох една много интересна статия на Владимир Трендафилов във вестник „Култура“. Нямам време да ви я преразказвам, но ви препоръчвам да я прочетете. Статията се казва „Мъката да живееш заедно“, а на първа страница е анонсирана с думите: „Защо България изглежда като баба“. Владимир Трендафилов тръгва от темата за т. нар. „народни будители“ и как старци, тетки и чичковци, постоянно тръбят, че не достатъчно ги тачим, и стига до един много радикален, но, опасявам се, верен извод: „Нашият традиционен патриотизъм си е чиста форма психозаробване, като при хора, споени от някакво престъпление, което са извършили в миналото. Той е мрачен, мълчалив, навъсен, амбициозен, озъбен към съседите и други чужденци. Кумирите и символите му се свеждат все до мъртъвци и пролята кръв.“ И до какво води това параноично патриотарство, това упорито взиране все назад, в миналото, към някакви митологични епохи на отминало величие? „Нека за момент си представим България като символична жена“, пише Владимир Трендафилов, „България изниква почти неизменно като бабичка с черна забрадка... Какво, като ти е стара културата? Ако при цялата си старост тя се е докарала дотук, значи или лъже, че е стара, или напразно си е губила времето да остарява, нищо ценно не е научила...“          Потискащо е прав Владо Трендафилов. И ето я връзката с геронтокрацията, за която говорих преди малко. При това рачешко вървене на българската култура, какво има да се чудим на неизживяната патриархалност, на недоверието към младите, на отказа да им се дадат пътища и възможности, на постоянните вопли, че "българските ценности" загиват. Ама някои неща май е по-добре да загинат. Рано или късно. В нашия случай - късно.         22.01.2005 г.       ---     * Заглавието е редакционно.     Текстът е четен в предаването на автора „Всяка събота“ по Радио „NET“ (106,9) в събота от 11:00 ч.