Мрежа

авторска рубрика на Ангел Игов, съвместно с радио „NET“ (106,9)

Литературен клуб | Мрежа | страницата на автора

През тази седмица излязоха класиранията за магистратури в Софийския университет, в който и аз имам честта да уча. Образователната система „магистър“ е нещо ново за нас, нормално е в първите години да има известен административен хаос; струва ми се обаче, че в този случай хаосът надхвърли границите на нормалното. Да започнем от това, че класирането излезе в сряда, а крайният срок за записване беше в петък. Резултатът: титанични опашки пред касите, изнервящи задръствания по коридорите и бог знае какво още. Това как да е, иди-дойди. Би могло да бъде и по-зле. В Техническия, например, срокът бил от четвъртък следобед до петък следобед. Явно от хората, изучаващи технически науки, се очаква да са по-организирани, могат само за един ден да се запишат всички.          Но се случиха и далеч по-неприятни неща. Ще ви разкажа три истории за кандидат-магистри в Софийския. Първият е завършил с бакалавърска степен философия в американски университет. В Щатите, както се знае, системата за оценяване е различна, и според българския закон за образованието си има една сложна, но фиксирана формула, по която се пренася оценката от американската в българската система. Е, по тази формула неговата оценка е 5.80; в класирането на Софийския обаче пишат 5.59. Голяма работа ще кажете, двайсет и една стотни. Да, ама заради тези двайсет и една стотни му се изплъзва държавната поръчка. Човекът, естествено, подава молба за преразглеждане и отива да им помогне да сметнат формулата. Не им се смята там на хората; много сложно било. Какво мислите, че му казват: „Ама вие какво си мислите, ако на всички им смятаме оценките на вас, какво ще стане?“ Без коментар.          Втора история: друг човек отива да си види класирането и с ужас открива, че изобщо не е вътре. Какво се оказва, в голямата протоколна книга по някаква причина отсъства оценката му от втори курс по английски език. Бюрократите видели, че няма такава оценка и отсекли: „Не е завършил семестриално, отпада от класирането“. Човекът си е завършил семестриално, и още как, дипломирал се е, диплома са му дали същите тези бюрократи, допуснали са го до изпит за магистратура, но после изведнъж решават, че въобще не е завършил. Сигурно има някаква грешка, казват, елате в понеделник да оправим нещата. Ама как в понеделник, пита той, нали крайният срок е до петък? Че ние трябва да намерим човека със софтуера, отвръщат, него го няма да понеделник. Ако искате да знаете, нещата въобще не стават толкова бързо, колкото си мислите. Без коментар.          Трета история: студент-инвалид подава молба да държи устен изпит за магистратура, защото му е невъзможно да пише. Молбата му е удовлетворена, изпитват го, пишат му оценката и прочее, след това обаче и него го няма в класирането. Протоколът му някъде се бил загубил... Без коментар.          В някои от случаите става дума за немарливост, в други - за нечувана бюрократична наглост. Признавам си, докато ги слушах, ми беше трудно да повярвам, че всички тези неща могат да се случат не другаде, а в Софийския университет. Звучеше ми като роман на Кафка. И все пак те са се случили. И това са само три случая, които аз знам. Може и да са трийсет. Може и да са триста!          Питам: хората, виновни за тези административни престъпления, дават ли си сметка, че с такива действия окончателно и със страшна сила тласват българското висше образование по наклонената плоскост? Дават ли си сметка, че ако продължава така, след десет години нито един интелигентен човек няма да иска да следва в България? Дават ли си сметка?          ...Знам, знам че няма да ми отговорят...         23.10.2004 г.       ---     * Текстът е четен в предаването на автора „Всяка събота“ по Радио „NET“ (106,9) в събота от 11:00 ч.