Мрежа

авторска рубрика на Ангел Игов, съвместно с радио „NET“ (106,9)

Литературен клуб | Мрежа | страницата на автора

Навярно очаквате да ви говоря за боклука в София. Няма за него да ви говоря, понеже нямам какво да ви кажа. Диагнозата е: Стефан Софиянски. Оттук нататък какво повече?          Така че предпочитам да ви разкажа за нещо друго, за което едва ли ще чуете да се говори. Става дума за една книга. Казва се „Смърт и компас“ и представлява избрани творби от легендарния аржентински писател Хорхе Луис Борхес. Издателството е „Труд“ - и книгата излиза в поредицата „Световна класика ХХ век“, която гордо се откри с т. нар. „политически роман“, „Лъжата“ на световния литературен класик Тошо Тошев. Борхес е много популярен в България, но най-хубавите му неща са публикувани през 1989 в изданието „Вавилонската библиотека“, което днес си е направо неоткриваемо. Добре ще е, значи, някой да ги преиздаде. От „Труд“ мислят бързо и направо събират почти целия издаван досега на български Борхес, и го пускат в тази обемиста книга „Смърт и компас“. В нов превод.          И тъкмо тук започва интересната част. Първо, според редакторското каре, преводът е правен по изданието „Collected Fictions“ от 1998. Име на издателството не е посочено. Как така „collected fictions“? Означава ли това, че преводът е правен от английски?          Не, не означава. Означава, че изобщо никакъв превод не е правен. Какво имам предвид ли? Слушайте, ще ви прочета как започва разказът „Кръглите развалини“ в превода от испански на Анна Златкова, в изданието от 1989:          Никой не го видя как стъпи на брега във вселенската нощ, никой не видя бамбуковата лодка, която потъна в свещената тиня, но след няколко дни всички знаеха, че мълчаливият човек идва от юг и че родното му място е едно от безбройните села, пръснати по стръмния планински склон нагоре по реката, там, където езикът зенд не е замърсен от гръцки и където рядко се среща проказата.          А ето как звучат същите редове в превода на Десислава Николаева, в изданието на „Труд“ от 2005:          Никой не го видя как стъпи на брега във вселенската нощ, никой не видя бамбуковата лодка, която потъна в свещената тиня, но след няколко дни всички знаеха, че мълчаливият човек идва от юг и че родното му място е едно от безбройните села, пръснати по стръмния планински склон нагоре по реката, там, където езикът зенд не е замърсен от гръцки и където рядко се среща проказата.          Не открихте разлика ли? Ами, няма и да откриете, защото разлика няма! Само името на преводачката е различно. Интересно дали изобщо съществува тази Десислава Николаева, дали е някое „наше момиче“, което набързо е „превело“ Борхес по старото българско издание, или в издателството направо са си я измислили, за да пишат някого преводач. Защото на могъщото, богато издателство „Труд“ му се свиди да плати авторските права за превода на Анна Златкова. Защото предпочита да открадне нейния превод и да си го издаде, без въобще да му пука. Защото знае, че ще му се размине. Българският интелектуалец е свикнал да мълчи и да козирува пред мошеническата пасмина, няма да протестира. Мислех си, че подобни простотии от страна на издателите са останали някъде в началото на 90-те, когато книжният пазар беше пълен хаос, а значението на думата „закон“ се припокриваше с това на думата „виц“. Но явно за някои издатели все още е така. Някои издатели все още си позволяват да крадат широко известни преводи, без да им мигне окото. Някои издатели все още са лишени от елементарен морал, но за сметка на това надарени с изумителна наглост и дебелоочие. Каквото и да кажа повече, все ще е малко. Затова спирам дотук.         15.01.2005 г.       ---   * Текстът е четен в предаването на автора „Всяка събота“ по Радио „NET“ (106,9) в събота от 11:00 ч.