Мрежа

авторска рубрика на Ангел Игов, съвместно с радио „NET“ (106,9)

Литературен клуб | Мрежа | страницата на автора

Започвам с извинение, че ме нямаше миналата седмица - просто много държах да отида на конференцията с участието на Умберто Еко и да чуя заветното му слово. Всяко зло за добро, понеже сега мога да ви разкажа за въпросното събитие. То се провеждаше в зала „Средец“ на хотел „Шератон“, която има 250 седящи места. Бях предупреден, че когато залата се напълни, охраната ще спре да пуска хора, така че отидох близо час предварително - за мое изумление, обаче, залата беше вече претъпкана, имаше сигурно към двойно повече присъстващи отколкото места. Както и да е, пробивам си път къмто входа на залата и гледам пред себе си някаква титанична опашка за слушалки за превод. Бегъл поглед към масата ме убеждава, че нямам никакъв шанс да се добера за слушалки, така че с още няколко приятели се вмъкваме в залата, упорито и методично се придвижваме напред, за да си намерим някакво местенце, и накрая се чучваме баш пред една загадъчна врата, която от време на време се отваря и изплюва в залата нови и нови хора, въоръжени с камери и диктофони. Обградени сме от журналисти. Появява се даже някакъв господин, който моли една от журналистките да държи диктофончето на не знам си кой колега. Тя по неизяснени причини отказва, тъй че господинът тиква диктофона в ръцете на седящия до мене Митко и нарежда: „Като почне да говори, натиснете червеното копче!“          Като почне да говори... През цялото време стискаме палци като почне да говори, да е на английски. Ето го прочутият учен и писател, сяда в стола си и произнася думичката: „Bonjour...“ С Митко се хващаме за главата. Можеше да се очаква, че Еко ще говори я на италиански, я на френски. Но не можеше да се очаква, че в зала, побираща 250 човека и де факто побрала 500, ще има не повече от 50 слушалки за превод... Отчаяно се опитвам да мобилизирам каквото е останало в паметта ми от гимназиалните години, когато учих френски като втори език. До мене Митко спокойно си отваря томче със стиховете на Дикинсън и се зачита. По някое време установявам, че в паметта ми вече почти никакъв гимназиален френски не съществува и предлагам да си ходим. Да си пробием път до централния изход въобще и не подлежи на опит: няма начин. За сметка на това тайнствената врата до нас ни изпълва с надежда, още повече че през цялото време разни хора влизат и излизат през нея и ни настъпват по всички възможни крайници. Отваряме я предпазливо, пропълзяваме под полуспусната решетка и се озоваваме в помещение, където хора в бели престилки ни гледат стреснато. Митко тръгва към една врата, на която пише „Изба“, но хората в бели престилки го спират. „След мен!“ виква вдъхновено една жена и ни повежда по тесни коридори, лабиринти и подземни убежища. Накрая по неведом начин се озоваваме във фоайето на хотела.          От една страна е смешно, разбира се. Ние обаче бяхме по-скоро ядосани. Толкова ли беше трудно да се направи нормална конференция? Нима организаторите не бяха забелязали каква тълпа се изсипа, когато дойде покойният Дерида? Нима не бяха наясно, че Еко ще привлече може би тройно повече хора? (Тук трябва да броим още поне 300 души, които не дойдоха, защото знаеха какво ще се получи). Защо не направиха конференцията в зала 1, например? Дали защото държаха да „смаят“ чуждите гости със сталинския лукс на „Шератон“? За слушалките не си струва да говорим... Поне половината от тях, както и местата на първите редове, изглежда бяха запазени главно за хора, които не бяха много наясно кой или какво е Умберто Еко, но трябваше да дойдат и да се покажат пред камерите: министри, депутати, журналисти, общественици... И от научна конференция работата се обърна на парад. Само че провален.         04.12.2004 г.       ---   * Текстът е четен в предаването на автора „Всяка събота“ по Радио „NET“ (106,9) в събота от 11:00 ч.