Мрежа

авторска рубрика на Ангел Игов, съвместно с радио „NET“ (106,9)

Литературен клуб | Мрежа | страницата на автора

Днес ще ви разкажа за един вестник, който се казва „Нова зора“. Излиза всяка седмица и се разпродава със завидни темпове. Под заглавието на вестника е сложено мото от Г. С. Раковски: „Любовта към Отечеството превъзходи сичките световни добрини“, а вдясно е турен и печатът на „Привременното правителство в България“. Аз лично като видя думата „отечество“ и винаги се сещам за стиха на Гео Милев: „Прекрасно - но що е отечество?“ На вестник „Нова зора“ обаче едва ли им хрумва този въпрос. Куриозните исторически отпратки ясно сочат, че си имаме работа с патриотично родолюбиво издание. Всъщност обаче вестникът е хем патриотичен, хем русофилски, хем е националистически, хем е ляв, хем защитава консервативни възгледи, хем си служи с революционерска реторика. Еклектика, или с други думи, тюрлюгювеч - но всъщност вестникът се занимава с един доста фиксиран набор от теми, които обича да преповтаря. Една от тази теми е процедурата по поправки в конституцията с оглед да се разреши продажбата на българска земя на чужденци. Втора седмица тази тема е на първа страница: веднъж под заглавието „Отечество за продан?!“ (пак „отечество“!) и втори път под заглавието „Българино, пази земята си!“ Ясно е за какво става дума, ясно е и че заявената под тези заглавия позиция за мое недоумение се споделя от голяма част от българския народ. Няма да ви преразказвам статиите, само ще цитирам две-три изречения, за да добиете представа от реториката на текстовете: „Напразно ли са я бранили тези, пред чийто подвиг уж се прекланяме? Няма ли по-заможните съседи да изкупят плодородните територии и така да заплашат целостта й? Ще позволим ли с безразлично примирение да се изпълни заканата, че този път България няма да бъде завзета с насилие, а закупена?“ В ушите на твърде много хора тези смехотворни думи звучат като музика. Като марш: марш, марш, марш, с генераля наш в бой да летим, врага да победим... Ето го пак погледът втренчен назад, към един идеал, останал някъде в ХІХ век, към мириса на барут и желязо; ето го същият този поглед, вперен навъсено в съседите; ето го погледът на човека, който само си търси от какво да се възмущава и понеже дори няма вече смелостта да се удари в гърдите и да ревне: „Булгар, булгар!“, вместо това люпи патриотични семки и на всичко вика: „Йок!“ И какво мога да сторя аз, че да се боря с упоритата патриархалност и ксенофобското заслепение на цял един народ?          Е, ако не друго, мога поне да си кажа собственото мнение. Писна ми вече от тия истерични хленчове и крясъци: „Мъкнат се тука от целия свят... ще ни направят чужденци в собствената ни страна... в нашата си, изстрадалата България... ще ни купят земята... нашата си хубава земя родна, дето дядо ми се е потил на нея...“ Че ходи и ти се поти бе, иди на село и почвай да работиш земята на дядо си. Ама не, ти предпочиташ да продаваш на пазара родни български семки, увити в патриотични вестници и да псуваш живота, а дядо ти на село вече няма с кого да си говори, освен с козите, понеже на трийсет километра околовръст не живее друг човек. Значи по-добре дядо ти да го стрижат прекупвачите и да му купуват доматите от жалката градинка по 30 стотинки килото, по-добре земята да пустее и да буренясва - но не и да се продава на чужденци. На това, ако не знаете, му се вика куче на сено. Само че това куче в нашия случай е движено не от някакви свои си кучешки подбуди, ами от подбуди патриархални („дядо ми на тая нива се е потил“) и ксенофобски („ще ни превземат чужденците“). То е боядисано, това куче, цялото в бяло, зелено и червено, и като си отвори устата, не лае, ами пее родолюбивите песньовки на Добри Чинтулов. Ей от такива кучета гледам да стоя надалеч.         12.02.2005 г.       ---     * Текстът е четен в предаването на автора „Всяка събота“ по Радио „NET“ (106,9) в събота от 11:00 ч.